Интервю със Стоичков

Христо Стоичков:
"Първото ми правило във футбола е бий чужденеца, за да те уважава"

9.6.2004
Най-успелият български футболист - Христо Стоичков - сложи край на кариерата си с бенефис на "Ноу Камп" в събота. "Камата" отбеляза и двата гола за водения от него Дрийм Тийм на Барселона, победил отбор на световните звезди с 2:1.

Стоичков даде обширно интервю пред вестник "Труд", в което заяви: "Ако не беше футболът, сега нямаше да си говорим. Наскоро го заявих - нито Барса, нито националният отбор ми е длъжник. Горд съм, че играх за България и за този велик клуб. Това, за което съм мечтал като дете, се сбъдна. Оттук нататък се радвам на всеки ден и дано са повeче."

- На прощаване в сърцето на Каталуния, на терена на "Ноу Камп", след края на последния Ви мач, последните Ви думи бяха: "Това е България!"...
- Дойде ми отвътре. Не беше по сценарий, изобщо нямаше сценарий. Казах каквото чувствах. Исках така да благодаря на тези десетки хиляди българи, дошли на специалния за мен момент на стадиона да ме изпратят. Видях щастливи хора, много щастливи българи със знамето. Бяхме заедно. През цялото време го усещах и сега пак им свалям шапка.
- На трибуните на "Ноу Камп" имаше около 36 000 зрители. Доволен ли сте от посещаемостта на бенефиса?
- Беше очаквана, нормална. Последните десетина мача от победната супер-серия на Барса на трибуните идваха средно над 70 000 фенове. За футболист, който не е играл тук повече от 5 години, е добре. Имаше атмосфера. Освен всичко в магазина за сувенири на клуба бяха много щастливи, че са щамовали няколко хиляди фланелки на Барса с номер 8 и моето име, екипът ми отдавна не се продава на щандовете, защото не съм от действащите играчи на тима, но в този ден оборотът е бил рекорден (б.р. една фланелка струва 62 евро).
- Ще отчетете ли печалба от бенефиса?
- Печалбата я има още от момента, в който реших да го направя този бенефис. Но всичко, което остане на плюс след покриване на всички разходи, отива за благотворителност. Точната сума ще я изчислт тези дни, но никой няма да спечели и стотинка от този мач.
- Много Ваши приятели от западноевропейските звезди на футбола се готвят в момента за европейското първенство в Португалия. Датата 29 май беше ли най-добра за организиране на мача?
- Друга просто нямаше. Преди седмица завърши испанското първенство. Но сегашните звезди ще гледаме след две седмици на европейското. На бенефиса се събрахме старите муцуни и смятам, че на хората им е било интересно да видят как изглеждат в момента някогашните им кумири. Дано не сме се изложили много.
- След 20 г. професионална кариера на футболист раздялата е факт. Как Ви променяха годините?
- Трудно, да не кажа никак. Биткаджията никога няма да умре в мен. Времето минава, но тази тръпка не ме напуска. Може би затова искам да стана треньор. И пак всяка седмица да имам мач, който трябва да се спечели. Да усещам напрежението, духа на съблекалнята - това е нещо повече от наркотик за мен. Ако трябва да търся промяна в тези неща, нямам шанс да я намеря.
- Вече побелявате, но нещата изглежда не се променят?
- Едно ще ви кажа - с черна или бяла коса, лудото момче още живее в мен. Така ще бъде винаги. Дори с прическата на Данчо Лечков пак ще съм същия. Признавам, откакто отидох в Щатите, започнах на моменти да се чувствам по-спокоен, даже улегнал. Малко дръпнах газта. Но се усещам, че когато дойде моментът да се реши някаква победа - изригвам. Независимо дали се боря с въдиците да хвана риба, дали съм на голф или съм на терена за мачле на малки вратички.
- Затова ли откакто се върнахте в Барселона, провокирахте в медиите вечния враг Реал (Мадрид)?
- В спорта медиите са оръжие. Предизвикват те, провокират те и ако нямаш нерви, си умрял още преди мача. Мъртъв си. Футболът сега заменя битката на гладиаторите, слава Богу не умират хора, но публиката си иска зрелището.
- От коя загуба най-много Ви боли?
- Не искам да си спомням. Два пъти съм губил с 0:4 - с Барса и с националния отбор. Нямам какво повече да ви отговоря (б.а. - финалът срещу Милан за КЕШ в Атина и мачът за третото място с Швеция на световното през 1994-а).
- Големият Ви пропуск?
- Големите неща винаги съм ги уцелвал. Имам над 60 купи и награди. А иначе си спомням как принцът на Саудитска Арабия обеща последен модел "Мерцедес" за автора на първия гол в мач за местната куп. Тогава играх две срещи за Ал Насър и, естествено, спечелихме. Първия мач изработих дузпа още в 5-ата минута и гледам някакъв взема топката да я бие. Издърпах я от ръцете му и му казвам: "Отивай да почиваш на сянка". Бих дузпата и уцелих греда. Така си тръгнах без "Мерцедес", но си купих много други неща.
- "Златната топка" ли е най-голямото Ви постижение?
- Бих казал - всички мачове, с които взех "Златната топка" за №1 в Европа през 1994 година.
- Грешката на живота Ви?
- Нямам такава. Бъркал съм много, но съм имал сили да се извиня, когато съм сгрешил. Каквото съм мислил, винаги съм го казвал. Не съм се крил като мишльо и не съм се страхувал да си кажа мнението. Дори и да е грешно.
- Наскоро казахте, че още не сте се научил да прощавате?
- Не е съвсем така. Но когато човек дори веднъж ме предаде, нещо в мен се къса. После ми минава, приемам извинението, даже ако мога, помагам с нещо, но никога не търся аз този човек за каквото и да било. Такъв съм си още преди да стана известен.
- Славата? Как се оправяте с нея?
- Проблем си е? Но по-добре така, отколкото да си господин Никой. Когато по целия свят те познават и те тупат по рамото, е добре, но ако си повярваш, че си Господ, си изгорял като факла.
- Упрекват Ви, че понякога сте груб, особено с журналистите?
- Когото от вашата армия съм обидил, моля да ме извини. Сега е точният момент да се извиня, нали? Но искам да попитам - вие не сте ли груби понякога? Винаги ли играете по правилата? Представете си една седмица в моето положение - навсякъде всеки ви дърпа, разпитва, иска автограф, снимки и още какво ли не. Дали ще издържите? Ако си малко нервен, изпушваш и нещата излизат извън контрол. Не се жалвам, но си имам защита за такива неща и тя дава добър резултат.
- Казвате ли си сутрин пред огледалото: "Велик си!"?
- Не, не съм изкукуригал толкова. Напоследък си казвам само: "Остаряваш, бате Ицко, ама левачката още я бива".
- Стар футболист, но млад треньор?
- Така е, ще опитам късмета си в треньорството. Големи планове не правя. Не ми е в характера. Аз като реша неща, често режа, без да меря и бързо "дърпам" за там, където съм решил. Не ме е страх да сменям обстановката - бил съм в Щатите, в Япония, и навсякъде съм се справял.
- Страховете Ви?
- Само за едно - семейството. Светът подлудя. Искам дъщерите ми да са щастливи и да видят мечтите си сбъднати. Те и жена ми, когато ги оставях в Щатите през февруари, ми подариха нещо като гривна за ръката, някакъв амулет, който да ме пази и откакто го сложих, Барса само печели, а аз, да чукам на дърво, нямам проблеми. Ето и те се прибраха при мен в Барселона живи и здрави.
- Нямате девиз в живота, нали?
- Предпочитам да действам, вместо да вдигам лозунги, но вярвам в някои неща. Първото ми правило във футбола е бий чужденеца, за да те уважава. Така си заслужих уважение в съблекалнята на Барса. Разбрал съм също, че човек спре ли потен вода да пие, не го търси за голяма работа. Никога не съжалявам, не се оплаквам и не се обяснявам. Който не ме е харесвал, може и да не е гледал бенефиса ми, но на онези, които бяха с мен в този специален момент - благодаря! Може някога да съм се палил повече и да съм се сърдил, но разбрах - колкото и да обикаля света, българинът трудно се променя. А и няма защо. Видяхте как ни уважават на бенефиса.

Интервю на Владимир Памуков, в-к "Труд"